Пет сутринта...пустинята е леко изтръпнала в пясъчния часовник на паметта.
очите ми изтриват оранжевите отломки  от нощта...
съзирам валма от пяна след корабокрушението на светлината.

Бреговете са  леки стрелки
по циферблата на морето...
Умората на вълните е

                                                                                                    по  Ida Travi
морето, като детска люлка...
бриз преминава през клонките на маслините...

ако оставя очите си вътре, каква компания бих била за тежката аорта...
огъва се празната лодка на гръдния кош...
водата пада под критично състояние, като мрак по стара фотография...

срамежливо и безшумно тигърче...нали това е щастието...
и черното рае в окраската са опитите да го дресирам дистанционно.
грешка. 

Марк, като врабче в очакване на трохи от пропилените надежди...
Лука, обгорен от диетата самота, подпира стените на несигурния си живот...
Паола държи върху гърдите си кърпа, свалена от радиатора,  за да усеща топлината на любовта...

става късно - казва остатъчната нежност...
светлината на парчета ...
се изплъзва от върховете на празнотата...

                                                              от тъмната страна на лятото
дълбочина е дълга дума...
пришита ориенталска дреха към дъно,

Кой си ти...
Един от моногото чадъри, забравяни от теб по летищата...
Не се справям с лошото време. Чадърът ми за слънце, обаче е единствен - ти...

заплетена между твоите колене, оставяш ме да достигна до климата на страстта...
гальовни попивателни върху ускорената копринена грапавост на срещната топлина...
колко много пространство от безрайното до мимолетното.

              “This is also the real secret of the arts: always be a beginner.”
през гаснещата мъгла на света я дебне безводието на чувствата.
обаянието на звук - деликатна къдрица от гривата на лъв,

-  как ли изглеждат мислите, когато спят...
-  като разгъната опашка на паун  върху рамото на света...
-  клада от цветове, значи...

уклончива, с отоци в четирите края е светлината...
хоризонтът потръпва - бял кон обяздван от тъмничар...
животът накуцва някъде след  мен.

Колкото по-близо са звездите до нас...плюс повече...
ускореният пулс на мълчанието ни,
толкова мъничките улици, сякаш излезли от гравюра,

не, не съм само кръв и кости...
изкушавам?...хаха!
новороден аромат по лигавицата на Вселената, игла пробождаща времето...