Пет сутринта...пустинята е леко изтръпнала в пясъчния часовник на паметта.
очите ми изтриват оранжевите отломки от нощта...
съзирам валма от пяна след корабокрушението на светлината.

Бреговете са леки стрелки
по циферблата на морето...
Умората на вълните е

по Ida Travi
морето, като детска люлка...
бриз преминава през клонките на маслините...

ако оставя очите си вътре, каква компания бих била за тежката аорта...
огъва се празната лодка на гръдния кош...
водата пада под критично състояние, като мрак по стара фотография...

срамежливо и безшумно тигърче...нали това е щастието...
и черното рае в окраската са опитите да го дресирам дистанционно.
грешка.